Щом има тяло и слънце по гърба му, формата ще отпечата сянка.Същото е с неизреченото, моя любов,  когато  проблясък в окото  изрязва сенки на думите и те падат върху опънатото платно на душата, барабанят нечуто като дъжд по покрива, трептят и настояват да бъдат запомнени образи, макар неясни, макар неразбираеми.
Като петно на ризата, което няма изпиране, при цялото търкане между доводите на разума и изморените ми пръсти. Сенките на измълчаните  думи остават след хиляди изплаквания ( понякога сълзи) и прожектират на екрана усещането за  свързаност по опънатите ни нерви с всички висящи конци на раздели и възли нови завръщания, дупки от чужди гласове и прогореното от преминалите влакове на събития.

С прехапани от щастие ъгли коленича на седмонебесния под, за да завия  в сянка онова, което няма да ти  кажа, защото знаеш колко е ненужно да се разпилява, ако няма място за покълване, ако няма място за оставане, ако няма време, няма възможност, няма смисъл, няма музика, няма място на дансинга, понякога няма въздух между ударите на препускащия гонг на сърцето...но винаги има светлина и сянка, прах по платното и някакво цвете като граница между възможно и невъзможно, да и не, да се родиш и да изчезнеш в любовта.
В моята те има.