.
                      Ековете

Скиталец беден по светът,

аз не намерих никой път

душа - душа си да излея,

да кажа за какво копнея

без колебанье и без страх:

тук укор вдигнах, тамо смях.

И злобна ярост ме връхлете,

и викнах: "Вий, кои без жал

убихте моя идеал

и моя бог, да сте проклети!"

 

Но чух там отзив: "Клетий! Клетий!"

 

ІІ

 

Отидох в тъмните гори:

"На вас, извиках, поне мога

да изповядам, кат на бога,

пожара, дето в мен гори.

В мен има демон, демон страшни:

аз искам щастие, но то

не е ни в корист, ни в злато,

ни в мир, ни в радости домашни...

Аз друго търся, като луд,

но страх ме е да бъда чут:

Аз искам: слава, слава, слава!"

 

И екът рече: "Лава... лава!"

 

III

 

Бегах в задрямалия дор

и рекох: "Слушай мойта бол!

Аз мрачен сьм, но ощ съм млад,

в мен злото всичко не погуби,

аз търся в тоя красен свят

душа да любя - да ме люби,

душа, но чиста от разврат,

душа без маска, без преструвка,

що дава нектара без яд

и на гореща си целувка

не туря никаква цена...

За таз душа, душа една,

бленувам, мисля и лудея. "

 

Но екът рече: "Де я?... Де я?... "

 

IV

 

В усои страшни се найдох,

де вятър даже не дохажда:

"Усои диви, аз дойдох

със мойта мъка, с мойта жажда.

Вий нямате ли у нас кът

затулен, таен от светът,

къде поетът да отдъхне,

да найде тишина и мир,

къде сърце му да заглъхне -

да няма струни, ни кумир, -

където бремето да снема?"

 

И аз чух отзив: "Нема!... Нема!..."

 

V

 

Дойдох в пространното море,

де нищо не цъфти, не мре.

"Море! Вълни! Стихия, вечност!

Дълбоки бездни, безконечност!

Кажете ми: Що е живот?

Що е човек? И кой го праща

в света за мъки, скръб и пот?

Защо той мре, защо се ражда?

Къде е висшата му цел?

Дали в задгробния предел?

Или в борбите на живота?

Или на страстите в хомота?

Защо е той - безсилен роб -

от люлката до самий гроб

проклет за битка непрестайна?"

 

Морето рече: "Тайна!... Тайна!... "


Иван Вазов
/9 юли 1850 - 22 септември 1921 г./

www.slovo.bg/showwork.php3

Филаделфия
Иван Вазов



В Неапол хубавий приеха ни отлично.

Гостилникът във фрак, със ганти, с почитанье

какви, отде сме най-любезно ни попита:

в регистра пожела да впише имена ни.



„От Филипополи!“ — казах му равнодушно.

— От Филаделфия? — Segnore, извинете:

от Филипополи! — Voi Siete americani?

— Не, българи сме ний! Да, българи сме, клетий!



Аз станах вир-вода, доде да му разправя

за нашата земя, народност и Балкани…

Най-после, убеден, гостилникът излезе,

като мълвеше пак: „Si, si, americani“.



Неапол, 1884

за избора!Велико,вълнуващо,гениално!Обхващащо цял един живот!
Вечна памет на българския гениален писател и поет Иван Вазов!

В Помпея
Иван Вазов

Палатите са глухи,

форумът не гърми,

във мраморните бани

чучурът не шуми.



Кумирите сломени

преглупаво стърчат,

из улиците пусти

столетията спят.



„Segnore, ей Помпея,

излязла из прахът —

велика епопея

на слава и на смрът!



Туй Августовий трон е,

а туй — Дианин храм“,

добрият чичероне

мълвеше вещо нам.



„Приятелю, продумах

(но без да бъда чут),

тук нищо ме не чуди,

не си задавай труд.



Развалини, гробове

пръв път ли виждам аз?

И в мен една Помпея

таи се тоя час.



И в мойте гърди крий се

цял свят, що вдъхва страх:

олтари запустяли

и идоли във прах.



Но те под ключ са вечно,

в дълбока тъмнина,

и никой чичероне

не може ги узна!“

Резони на историята и на правото
Иван Вазов

За Македония бе дума,

за тая българска страна.

Учений елин не на глума

с мен почна истинска война.



— Как може туй? — викна, застена. —

Земята славна, що роди

велики елински деди:

най Александра, Демостена?



— Приятелю — казах му там, —

велика слава е ваша

и нямам смисъл да я крам,

но… Македония е наша!



— Как ваша? — викна гордий син

на горделивата Елада,

и ми забъбра дамаскин

зарад Колхида, за Троада,



— Във старо време, каза с жар,

колоний гръцки вред цъфтяха,

от Понт Евксин до Гибралтар

морята нам покорни бяха.



— Приятелю, и туй го знам:

велика славата е ваша, и старий

свят се пада вам,

но… Македония е наша!



— Що значи туй? Какъв кураж!

Това на варварство мирише!

Казах ти не веднъж и дваж,

че Иродот за вас не пише.



Какво сте вий при нази днес?

А Омир, Платон, а Софокъл?

А Леонид? А Темистокъл?

А Фидиас? А Периклес?



— Приятелю, земята ваша

раждала гении тогаз,

туй знам го йощ от първий клас,

но… Македония е наша!

Колизей
Иван Вазов

„Игри и хляб! Игри и хляб!“

Крещи великата тълпа.

Търчат: патриций, цезар, раб —

на кървавата веселба.



Гърми огромний Колизей

от триумфален клик,

във цирка топла кръв се лей

и смъртен чуй се вик…



Минаха векове. Падна

непобедимий град

и с него старий свят рухна —

от робство и разврат.



Стърчи умислен Колизей —

скелет на свят умрял,

но колчим вятърът завей

под свода му заспал,



пак чуваш някой див напев

от плясъци и шум голям,

размесени с ужасний рев

на цирка с кръв заливан там.

Три думи - три бездни...
Иван Вазов



Три думи — три бездни

Сърцето, морето, небето —

три думи, три гатанки тайни.

Небето, морето, сърцето —

три бездни, три свята безкрайни!

Де е България
Иван Вазов



Питат ли ме де зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме де й земята,

що най-любя на светът.



Тамо, аз ще отговоря,

де се белий Дунав лей,

де от изток Черно море

се бунтува и светлей;



тамо, де се възвишава

горда Стара планина,

де Марица тихо шава

из тракийска равнина,



там, де Вардар през полята

мътен лей се и шуми,

де на Рила грей главата

и при Охридски вълни.



Там, де днес е зла неволя,

де народа й мъченик,

дето плачат и се молят

се на същият язик.



Там роден съм! Там деди ми

днес почиват под земля,

там гърмяло тяхно име

в мир и в бранните поля.



До чукарите Карпатски

е стигнала тяхна власт

и стените Цариградски

треперали са тогаз.



Вижте Търново, Преслава —

тие жални съсипни:

на преминалата слава

паметници са они!



Българио, драга, мила,

земля пълна с добрини,

земля, що си ме кърмила,

моят поклон приемни!



Любя твоите балкани,

твойте реки и гори,

твойте весели поляни,

де бог всичко наспори;



твойте мъки и страданья,

твойта славна старина,

твойте възпоминанья,

твойта светла бъднина.



Дето ази и да трая —

за теб мисля и горя,

в теб родих се и желая

в теб свободен да умра.

Много богат постинг! Благодаря ти за припомнените стихове на Патриарха на българската литература! Иван Вазов е велик, непостижим творец, начало на всички начала в литературата ни, наша най-голяма национална гордост! Поклон!

НО,
Но, не е без основание известното мнение на Чурулик-Пенчо. Чак е обидно, при това златно сърце на поет, недодяланото чувство за ритъм и рима. Наистина, Вазов е бил до толкова лишен от музикален слух, че е рецитирал на глас докато пише, за да провери ритъма и римата. А всеки най-обикновен хорист без усилие "хваща" тия неща. Наистина обидно. Но за любовта, която ЗАСЛУЖАВА Народния Поет, това са дребни кусури.

Във всеки човек има по един Фауст, поетите най-добре го долавят, но и те не могат да утолят жаждата му към... какво ли:)

Вазов е един от най-родолюбивите ни поети и писатели...

Три пъти съм чел най-българския роман "Под игото" и съм откривал за себе си по нещо ново, забележително...

Все пак Вазов пише във време, когато българската поезия все още няма богата традиция. Ботев, Вазов и П. Р. Славейков са първите ни големи поети...

"Митът за договора на човека с Дявола е известен още от дълбока древност. Науката приема, че е възникнал на изток, в старата персийска литература. „Отречи се от светия маздейски закон и ти ще намериш щастие на земята“ – говори злият демон Ариман на Заратустра в свещената книга на парсите „Зенд-Авеста“. А в епопеята си „Шах-наме“ поетът Фирдоуси разказва за арабския цар-змей Зохак, комуто злият дух Иблис обещал да го въздигне по-високо от слънцето, ако сключи с него договор. В тези персийски предания вече прозира праобразът на Фауст.

Полугений, полушарлатанин, историческата личност Георг Фауст от края на XV век прекарва живота си в най-разнообразни и чудновати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а когато получава богато наследство от своя чичо, бързо го пропилява в дирене на философския камък. После овладява тайните на магията и скоро надминава с резултатите си всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от място на място, от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Тук историята се слива с легендата. Според преданието Фауст бил винаги съпровождан от куче и кон – вероятно преобразени дяволи. Заедно със своя слуга и ученик Вагнер той давал представления на различни места, а в двореца на император Максимилиан успял да извика духа на Александър Македонски. Около 1540 година намерили Фауст убит от Вагнер и това дало повод да се предположи, че прочутият магьосник бил сключил договор с Дявола и му продал душата си. Само няколко десетилетия след смъртта на Георг Фауст вече се носели за него фантастични легенди и те били записани в така наречените „народни книги за доктор Фауст“.

Ако Вазов беше чут,
народът,Цял,
не би живял,
"живот", на ШУТ!!!

Знам за какво говориш. Всеки път, когато ми предстоеше да преподавам тази велика творба пред ученици в 7 или 11 клас, аз задължително я препрочитах, за да си припомня детайлите и да се потопя в атмосферата. Но това е нищо - съпругът на една от приятелките ми някога, човек математик и прагматик, търговец, един от шефовете на "Кинтекс" в далечното минало, правеше страшно шоу, като предложи на някого да отвори романа на произволна страница и да прочете няколко думи - и.....той продължаваше да рецитира текста, без да го чете - бързо като картечница - докато го спрем. Знаеше целия роман "Под игото" наизуст. А като декламираше, очите му се насълзяваха. Да, Марине - най-българският роман е това - и най-великият и недостижим - както велик и недостижим е Вазов.
Извинявай за чата - не се сдържах:)))) Поздрави!

Не бях попадал на него, може би защото препрочитах Гьотевия Фауст далече преди нет-епохата.